Не се маскирай заради мен! Аз не искам нищо друго, освен да бъда с теб! ♥ Хорхе БУКАЙ
(My Portrait Surrounded by Masks, (detail) 1899 - James Ensor)
Искам да ти обясня за клопките на езика. Появяват се тогава, когато външният език – този, който нормално използваме при общуването с близките – не е правилно отражение на това, което уж желаеме да кажем.
ПОНЯКОГА АЗ СЪМ АЗ, А ЕЗИКЪТ Е МОЯТА МАСКА.
Нека да вземем за пример си представим, че желая да кажа следното: „ Когато през вчерашния ден ме обиди, по този начин се ядосах, че ми идваше да счупя един стол в главата ти “.
Ако сложа маската, ще ти кажа: „ Понякога агресивността може да накара човек да загуби хладнокръвие “. (???)
Обърни внимание на неопределеността, двусмислието и неангажираността на втората фраза: „ Понякога (кога?) агресивността (коя?, чия?, по отношение на кого?) може да накара (какво да направи?) човек (кой човек?) да загуби хладнокръвие (какво?) “.
Ще ти дам различен образец. Казвам ти: „ Ще пиеш ли кафе? “, вместо „ Искам да изпия едно кафе с теб. Моля те да ме придружиш “.
Много пъти задаваме въпроси, вместо да изразим личните си мисли. Ето в това се състоят „ маскировъчните изречения “.
Ако всякога, когато задавам въпрос, пробвам да намеря скритото в него изказване, ще осъзная какъв брой доста изказвания замлъквам.
С въпросите си обирам част от това, което желая да кажа в действителност; от време на време го върша в такава степен, че от посланието ми не остава нищо.
Във въпроса няма обязаност. Въпросът съставлява безсмислено мърморене, малоумен заслон.
Кое ме кара да не преставам да се укривам зад въпросите? Искам близките да ме обичат (?), да ме харесват, да ме одобряват, да са удовлетворени, че познават толкоз прелестен и благ човек като мен. Страхувам се да бъда отритнат, зарязан, подложен на критика и необичан.
Ето за какво разтварям сандъка със театралните костюми и се маскирам: поставям кръговиден нос, малко руж, екстравагантна шапка, смешни обувки, не не помня костюма с вратовръзка (добрият звук е доста важен…). С тяхна помощ те заблуждавам, подлъгвам, лъжа…
Ти приемаш маскарада ми, обичаш го, възхищаваш му се… Ако внимавам и съм безапелационен, може даже да не схванеш, че съм маскиран, и да повярваш, че общуваш с същинското ми аз.
Един ден ще осъзная, че съм дегизиран, и ще усетя, че ми липсваш. Ще желая да ме видиш… Да видиш същинското ми лице.
Тогава ще смъква изкуствения нос, ружа, шапката, обувките, костюма и вратовръзката. Ще прибера всичко назад в сандъка и ще го преместя някъде по-далеч, с цел да не се спънка.
Ето ме.
Сега съм аз.
Ела при мен.
Погледни ме.
Докосни ме.
Почувствай ме.
Чуй ме…
Аз съм.
Вярно, че в този момент хората, които ме отхвърлят, са доста повече, а тези, които ме обичат – много по-малко. Но (в този случай но наистина има смисъл) когато те намеря – точно теб – и ти ме приемеш подобен, какъвто съм… Радостта ми е безкрайна! Представи си единствено. Безгранична!
Не се маскирай поради мен! Аз не желая нищо друго, с изключение на да бъда с теб!
От: „ Писма до Клаудия ”, Хорхе Букай, ИК „ Хермес ”
Картина: My Portrait Surrounded by Masks, (detail 1) 1899 - James Ensor
